Heathrow Airport is one of the few places in England you can be sure of seeing a gun. These guns are carried by policemen in short-sleeved shirts and black flak-jackets, alert for terrorists about to blow up Tie-Rack. They are unlikely to confront me directly, but if they do I shall tell them the truth. I shall state my business. I’m planning to stop at Heathrow Airport until I see someone I know. (...)
Astonishingly, I wait for thirty-nine minutes and don’t see one person I know. Not one, and no-one knows me. I’m as anonymous as the drivers with their universal name-cards (some surnames I know), except the drivers are better dressed. Since the kids, whatever I wear looks like pyjamas. Coats, shirts, T-shirts, jeans, suits; like slept-in pyjamas. (...)
I hear myself thinking about all the people I know who have let me down by not leaving early on a Tuesday morning for glamorous European destinations. My former colleagues from the insurance office must still be stuck at their desks, like I always said they would be, when I was stuck there too, wasting my time and unable to settle while Ally moved steadily onward, getting her PhD and her first research fellowship at Reading University, her first promotion.
Our more recent grown-up friends, who have serious jobs and who therefore I half expect to be seeing any moment now, tell me that home-making is a perfectly decent occupation for a man, courageous even, yes, manly to stay at home with the kids. These friends of ours are primarily Ally’s friends. I don’t seem to know anyone anymore, and away from the children and the overhead planes, hearing myself think, I hear the thoughts of a whinger. This is not what I had been hoping to hear.
I start crying, not grimacing or sobbing, just big silent tears rolling down my cheeks. I don’t want anyone I know to see me crying, because I’m not the kind of person who cracks up at Heathrow airport some nothing Tuesday morning. I manage our house impeccably, like a business. It’s a serious job. I have spreadsheets to monitor the hoover-bag situation and colour-coded print-outs about the ethical consequences of nappies. I am not myself this morning. I don’t know who I am. | Летище "Хийтроу" е едно от малкото места в Англия, където със сигурност можете да видите оръжие. Тези оръжия принадлежат на полицаи, облечени в ризи с къс ръкав и черни противокуршумни жилетки, предупреждение към терористите, които искат да взривят веригата магазини за вратовръзки "Тай-Рак". Малка е вероятността да се конфронтират директно с мен, но ако го направят, да им кажа ли истината. Ще им кажа с какво се занимавам. Планирам да остана на "Хийтроу", докато не видя някой, когото познавам. (...) Учудващо е, чакам тридесет и девет минути и не виждам нито един човек, когото да познавам. Нито един и никой не ме познава. Толкова съм незабелижим- като шофьорите с техните широкоразпространени табелки с имена (някои от тези фамилни имена познавам), с изключение на това, че шофьорите са по-добре облечени. Също като при децата, каквото и да носех изглеждаше като пижама. Палта, ризи, тениски, джинси, костюми - като пижама за спане. (...) Долових, че мисля за всички хора, които познавам, които са ме изоставили, като не излязоха рано във вторник сутринта за предизвикателните европейски дестинации. Бившите ми колеги от застрахователния офис сигурно са залепнали за бюрата си, както винаги казвах - те ще са все там, когато и аз бях закован за бюрото си, губейки времето си и неспособен да се установя, докато Али прогресивно напредваше, получавайки своята докторска степен и нейната първа стипендия за научна работа в университета Рийдинг, нейното първо повишение. Нашите по-скорошни вече пораснали приятели, които имаха сериозна работа и следователно, които наполовина очаквах да видя в момента, ми казваха, че да бъдеш домакиня е доста прилична професия за мъж, изискваща кураж дори, да, мъжество да си остане вкъщи с децата. Тези наши приятели са по принцип приятели на Али. Вече не познавах никой и далеч от децата и прилитащите над мен самолети, доловяйки мислите си, чух мислите на един хленчещ човек. Това не беше нещото, което исках да чуя. Започнах да плача, без превземки или ридаене, просто големи тихи сълзи се търкулваха по бузите ми. Не искам някой, когото познавам, да ме види как плача, защото не съм от тези хора, които получават нервно разстройство на летище "Хийтроу" някоя си вторник сутрин. Аз се справях с нашата къща безпогрешно, като бизнес. Това е сериозна работа. Имах електронни таблици, за да следя положението с торбичките за прахосмукачката и печатни копия с цветни кодове за етичните последствия от пелените. Не съм на себе си тази сутрин. Не зная кой съм.
|